Стрък мисли

Вървя из надвечерен Пловдив, разглеждам му шадраванчетата, подминавам кафенетата. И си мисля, какъв е смисълът от купуване и продаване, от придобиване и отдаване, от целия този воден вятър.

Все повече съм в бавното гледане, в преминаването без шум (освен когато малко шумя:), в лукса да слушам много дълго и забравила се звука на опасан стрък трева.

Наблюдавам как децата играят, розовината на небето над града, разхождащите се майки, полюшващи заспиващи бебета на ръце.

Колко много време ми трябваше да науча бавното, но паметлива, каквато съм, вече няма да го забравя.

Пътищата на вълната и селските пътища, обграждащата добрина и мекота, моите малки хубави за мен неща за претворяване. Това ме занимава, и радва, и успокоява. Да съм на този свят и имам времето да лови лъчи с очи.
Мисли до шадраванчето, докато една майка нежно казва на своя Гошко как ще изяде боя дето се мокри😉
И малко снимки на градски комин с очи и уста и носле, и на слънце в кожух от село.