Блог

Родната къща и музей на Астрид Линдгрен.

Тук са родната й къща, лимонаденото дърво, както и много записи на нейния глас и разкази на децата и внуците й за нея.

Спалнята на семейството. Всеки родител е спял с едно от малките деца /общо са били четири деца/, Астрид често е заемала място в креватче до тоалетката. Да, обаче брат й Гунар й казал, че зад тоалетката спи дяволът. Ха иди, че спи! 🙂 🙂
В тази и другите две стаи децата са си играли и на „не докосвай пода“ /позната от „Пипи Дългото Чорапче“/, подскачайки от мебел на мебел и при необходимост ползвайки вратата за засилка към следващата „мебелна цел“. При тежките зими в Швеция явно играта си е съвсем на място – вътре, близо до печките.

Разказват слушалките за голямата обич между родителите, за четири деца и тяхното търчане, катерене по покрива, слушане на истории, разказани от странниците, преминаващи непрекъснато от имение на имение. Всеки е можел да пренощува в плевнята, стига да предаде кибрита си на таткото на Астрид.

А вечерите и сутрините са били време да предложиш на странника храна и да послушаш какво е преживял той по широкия свят. Любими моменти за децата в къщата, които после дълго са играли на разбойници или говорили с гласа на госта, впечатлил ги най-много. От статистиката – всяка вечер в плевнята е имало един до двама гости, т.е. историите за приключения са били съвсем безспир.

Къщата на семейството отвън. Близо до нея е къщата на пастора, от когото е наето за обработване стопанството. Трудно е било да получат „Näs“, така се казва стопанството, защото приближени на пастора са били на мнение, че таткото на Астрид е прекалено добър и мил човек. А такива хора, според тях, не могат да водят стопанство и работници добре. Е, пасторът решил различно, давайки на Самуел Аугуст Ериксон да заживее в къщата и да създаде потомство. И не съжалил за това.

 

Най-високото момиченце е Едит, дъщерята на работници в имението. Тя им е разказвала приказки и чела книжки, докато родителите работят. На преден план са Астрид и Гунар, по-големият й брат.

На подхлъзване в Стокхолм и залежаване покрай счупения крак се дължи това, че Астрид Линдгрен е записала историите, които измисля и разказва за децата си. Така се появява ръкописът на Пипи Дългото Чорапче, първоначално отказан от издателствата заради дръзкия характер и „лошия и подвеждаш нрав на описаното в книгата момиче“.

красив портрет на писателката
 
Внуците на Астрид Линдгред за нея: „Много обичахме баба да ни чете приказките си. И си играехме чудесно с нея. Само дето, когато тя предложеше да играем на вещици ставаше страшно… И то не защото ние не знаехме, че баба не е вещица. Ами защото баба така търчеше, викаше и страховито играеше, сякаш самата тя не знае това!
 

„Само ти и аз, Алфред.“, казва Емил от Льонеберя, гушнат в ратая Алфред. Емил от Льонеберя като герой е вдъхновен от разказите на самия баща на Астрид Линдгрен, Самуел Аугуст, и неговото палаво детство. Баща й все е чакал новите глави на книгата и я е питал: „И, Астрид, какви нови ги свърши Емил?“

 
Астрид Линдгрен се черпи и си бъбри с децата-артисти във филмче по нейна история.
 

Астрид, Роня и Бирк след снимки.

 

Лимонаденото дърво, с капак там, където се смъкват касите с лимонадени шишета и тортички . Астрид, сестричета й и братче са му казвали дървото на совите.

„Някой все още ли твърди, че възрастните не се катерят по дървета?“- пита Астрид, наближавайки върха.

сред грамадите свои книги, преведени на толкова много езици.

Една от последните снимки на писателката.
 
„То в това стопанство и преди не беше тихо“,

въздъхна оранжевото буболече и напусна имота

 
 
 

 

 

 

 

 

 

 

 

Be the first one to share this post!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Back To Top