Блог

Стихове

Елица Мавродинова


Атлас

Атлас живее в някакво селце
под възлестия крак на планината
с една жена и няколко овце
и къс земя на края на мъглата.

Той става много рано. Точно в шест,
преди да се е срутило небето.
Не се оплаква. Нищо, че и днес,
светът е легнал целият в ръцете му.

И нищо, че оттук до вечерта
мотиката е тежка като избор.
Той има много мъничко слънца.
И много пестеливо ги изнизва.

И всеки ден във битка със земята
по малко побеждава вечността.
А вътре (след овцете и жената)
очите му се пълнят с планина.

А някъде далеч, далечни хора
си мислят, че небето не тежи.
И сам-самичко се крепи отгоре…
Атлас им се усмихва. И държи.


Една друга Мария 

Мария, Мария…
не ти ли омръзна
от толкова песни и притчи?
Не се ли износи,
не ти ли измръзна забрадката
все да обичаш

и все да те сричат,
и все да те пишат,
и все да те плачат, Мария?
Не ти ли се вика?
Не ти ли се диша?
не ти ли се ще да откриеш,

че вместо Жената
си просто жена
от жили и скръб, и пръсти?
И вместо икони
да раждаш деца,
дето не носят кръстове?

Мария, Мария…
не ти ли е мъчно
за някое утринно село?
За някоя мъничка пръстена къща?
За някой добряк дърводелец?

Отварям ти стих за врата –
да те скрие.
Химните да отминат.
Свали ореола и влизай,
Мария.
Като жена без име.


Песничка за хората

Видях една невидима жена
на ъгъла на „Шипка“ и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.

За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на „Шипка“ и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на „Шипка“ и безкрая,
една жена продава ореоли.


Момчиловци

Тук живеят два кръста, три облака
и дузина овчарски колиби.
И луна. Карамелено-обла,
като глътнала огънче риба.

Тук човекът с очи като корени
и вековна усмивка под мишница
гали с поглед вечерните дворове
със бумтящи в гърдите огнища.

Тук човекът с лице като къща
се е сбръчкал съвсем керемидено.
Цял живот е копал и прегръщал,
и е вдигал деца, и е зидал

с тея двете ръце. И с душата си
дето вечно е пълна със борове.

Боже, колко е стара Земята!
тук скалите са станали хора.

А небето е някак голямо…
да подскочиш за миг – ще потънеш.
И си имат два кръста. А няма
даже намек за някой разпънат.


Ела си

 Откакто си отиде, все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали четеш човекостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният…
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни,
божествени и истински, и прави.

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля…
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.

Ела си, Боже, в къщите. При хората.

 

 

Be the first one to share this post!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Back To Top