Блог

В 1992 съм, греба назад

в 1992 съм, греба назад🚣‍♀️

– Бързо, Цурке (тъй ми викаше дядо), бързо ела да видиш, как той пак няма да я целуне! Ей, пезевенкът му! Остави я баба ти в кухнята да си готви, като не ще да гледа.

И аз тичам насам-натам по късия коридор между хол и кухня на варненската „Доброволци“ (там, дето наблизо падна новото шосе сега). И се разкъсвам. Между баба ми Петя в кухничката, че тя готви уханна пилешка яхния и бърка крем карамел в тава. И между дядо ми Шиньо, който, като пътувал и от сой моряк, обожава филми от света, и най-вече индийски филми. И ги гледа с шумен коментар, любимата му публика съм аз.

– Виж ги, ааа, да я целуне, и не. И тъй 3 часа. Ама в това е играта.

Връщам се при баба, още съм дете, и ни се целувам, ни играта ме интересува. Изяждам тайно крем-карамела, който се е доопекъл, всичкият.

Филмът свършва и дядо огладнява. И се чува ужас от кухнята:

– Петя! Цурке!!, как бе, дядо, го успя, ще се пукнеш бе, дъще!

Дъщата, демек Цурка-аз (дядо тъй ме кръсти, няма обяснение защо) го успокоявам, че затова пък от яхнията не съм и куснала. Т.е спокойно.

Смеем се, спим, идва нов ден.

И после дядо залитна до чувала с лук на балкона на този шести етаж, в панела на нецелунатите три часа. „Петя, чакай, нещо става“ – казал само, и си отишъл. След своя рибарски ден, изпълнен с лодки, мрежи, лонди с попчета. „Избяга той!“, казваше баба, а после избяга и тя.

Ей, дядо, отдавна не съм те споменавала. Но бабиният конец, с който бродирам сега в среднощ е с цвят на крем-карамел, и слушам твоята любима индийска песен. И си мисля, как да се добера пак там, където бяхме заедно. И пак да дотърча, викнеш ли, макар с едното око в карамела. Липсвате ми, хора мои.
Липсват ми всички хора. Аман от карантина.
И две любими дядови:
https://www.youtube.com/watch…
https://www.youtube.com/watch?v=8nd5NLbUu44

Be the first one to share this post!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Back To Top