Добра среща

Archiv des Autor: svetlana

Коледа в кутия, или как една птичка прави пролет

Разговор със Светлана Кампс

Тя е светла. И е Светла. Има три деца (“Само три!”), чифт криле (за които не подозира), жеравненски килим на мюнхенската стена, мъж, който чете Ботев в оригинал, а синът й Макс, едва на 8, е автор на крилатата фраза: “Всичко хубаво става нарочно!”

Какво прави? Всичко. И всичко – хубаво. Меси погачи и мести планини, шие българско знаме посреднощ, целува, приспива, пее, обича.

Предимно – Оверява (когато го прави с мен, подчертава, че “о”-то не е правописна грешка 🙂 Споменавам го, защото ви предстои да се оверите – уверявам ви, “о”-то си е на мястото.

Нямаше как да избегна това представяне – иска ми се и вие да я познавате поне мъничко. Ако кажа, че пред вас е Светлана Кампс, българка, женена за германец, PR на българското училище в Мюнхен, ще е самата истина.

Само дето ще сте се разминали със Светла. Както щях да се размина и аз, ако… Слава Богу, размина ни се това “ако”.

– Светла, как се справяш с домакинството, с отглеждането на децата, остава ли време за мечтаене?

– Да, между 2 и 3 нощем, в полусън най ми идват виденията (смее се). Справям се аз… Понякога, в ден като днешния, връщам се от българското училище, а Стефан ме посреща с: „Хм, отивам да простра прането май.“ А аз му казвам: „Добре, аз отивам за кашони и вземам децата с мен, да можеш да го сортираш по цвят…”

– Как ти хрумна идеята за “Коледа в кутия”?

– Как… Миналата година приготвих с Маленка пакет за Някъде – детската й градина се включи в акцията „Коледа в кутия за обувки“. Изпратихме пакет за дете на 5 години. Избрахме възглавничка, за да спи на нея и да сънуваме заедно. Същата купих и на дъщеря си. Никога няма да разбера дали и къде някой гушка тази възглавничка, липсваше ми нещо…

– Какво?

– “Лека нощ!” – което сега дъщеря ми може да напише на дете, което да го разбере, на езика на моите Педя човеци. Това е нещото, което искам да успея с нашата малка, но с голямо сърце акция – да запозная деца, които взаимно да се градят. Искам да премахна тази болезнена анонимност на децата, които по Коледа, вероятно само тогава, получават купища подаръци без име.

– Какъв е откликът?

– За мен – учудващо жив! Току-що получих писмо от Испания с молба за повече информация, за да се включат. Иначе – досега чрез българската православна църква и генералното консулство в Мюнхен ме засипват писма от близо и далеч – Кипър, Лондон, Варна (и тя е далеч), Щутгарт, Франкфурт, Бремен…

Към акцията до момента проявиха интерес и желание да се включат четири български училища в чужбина – Лондон, Ларнака, Линц, Лас Палмас. От цяла Германия ще пристигат пакети до 20 ноември, днес получих ПЪРВИЯ!

– Какво е усещането?

– Приспивам детето си и знам къде друго спи, с пижамката, дарена от нас, казвам му: „Дано си добре!“. Повече не мога, но това е много повече от нищо. При мен отсега е Коледа – немски приятелки обещават помощта си с извинението, че не могат да пишат на кирилица. Обещала съм им превод за децата, на които изпращат и на които даваме подаръка (смее се).

– Децата ти как приемат факта, че мама се грижи за радостта и на други деца?

– Как – син ми седна и написа писмо, което аз почти хвърлих. „Дано ти хареса моят подарък… Какво се е случило, че трябва да отидеш в такъв дом за деца? Има ли ти нещо на родителите ти? Липсва ли ти нещо? Искам да ми станеш приятел…”

Ние, умните възрастни, сме тактични, никога не питаме това, което всъщност е есенцията на интереса ни към някого, към желанието да му напишем писмо. Питаме: “Как си? Добре ли си? Ааа, радвам се.” Страх ни е, че някой ще ни вплете в нещо, което не ни засяга, плаши ни, натъжава… Ако моето дете с писмото си и надявам се, с изпратен отговор на искрените си въпроси, успее да изслуша едно сърчице – това и за двете деца ще е повече от 3 шоколада, 2 кукли, безброй…

– Като говорим за Коледа, сподели един от най-големите подаръци в твоя живот?

– Сашко, третото ми детенце, за него доста се молих… Макар и факт, точица в корема ми, до последно беше една запитка. Когато се роди, след дълго чакане, не заплака. Заплаках аз. Надигнах се и попитах как е? Сестрата, запозната с трудната бременност, ми се усмихна и каза: “Той се роди усмихнат, майка му плака достатъчно.” (усмихва се)

– Имаш ли усещане за мисия?

– Мисия?… Ами като всички майки, които отглеждат децата си, официално не работят, не-узнато приключват деня си, пребити от умора, мечтаейки си за признанието: „Ти днес промени света!“ Ако го няма, те все пак знаят в чий свят нещо се променя: „То ме гушна, то опита да си говорим…“ Искам да успея повече – да гушна онова дете, което протяга ръчички – за мама, за приятелче, за Коледа…

– Не се ли страхуваш, че може да не се справиш с това начинание, което се оказва сложно като организиране?

– Аз до Коледа едва ли ще спя… Най-важното за мен сега е да успеем в много по-малък формат от идеята, чиито пример следваме, но четливо – с име, с лично отношение и възможност за контакт между българчета извън страната и тези дечица, за които думите граница, бариера и защита не се промениха с влизането ни в списъка на страни с щастливо европейско бъдеще. Говоря за това, колко е смислено български деца оттук и там – тях ги има вече навсякъде, да опитат да влязат в света на дете, което има по-тесен и тъжен свят, да го разходят с дума, картичка, защо не гостуване… Да му дадат чувството, че има и други закрилници, не само държавата, която, и вездесъща, е безлична за едно детенце, което вероятно мùжа, чуе ли за феи. А законът позволява ли ги?…

Благотворителност, сипана с чувал, е чудесна. И малко безлична. А всяко дете, дори преяло с шоколад, е една муцунка, чакаща нежност ЗА СЕБЕ СИ!

Аз съм майка на три добре изтреперани предварително деца – ами ако паднат, ами ако… Винаги съм искала да имам повече, но… феите си знаят работата (усмихва се). Живеейки по детски с моите малки, споделяйки техните мнооого важни ежедневни тъжби, се питам: “Кой попита теб, някъде – не е далече, а и България е шепа, един файтон хора сме общо, какво те натъжи днес?”

Това е, не познавам законите на държавите, в които живея тук-там. Познавам сърчицата на децата – а те всички тупат така: туп-туп… Ритъмът на надеждата и радостта от това да бъдеш забелязан и обичан.

– Какво би отговорила на хората, които ще кажат “На нея й е лесно, далеч е, има всичко…”

– Бих отговорила, че сол и захар са подправки, които не кореспондират поединично на ничий живот изцяло, независимо къде е живян той – все са заедно. Всеки си носи кръста, и се опитва, надяваме се, да подпре чуждия по-нависоко. Защото нашето човешко битие е да повтаряме грешки, на които да търсим верния отговор – години, вселени – има време, казваме ние… Питай детето си, ако питаш дете, то знае по-добре отговора.

– Как изглежда България, гледана от Мюнхен?

– Защо пак мисля за компот от ягоди?… (смее се) България е силна дума с още по силен знаменател: майка и татко. Брат ми, неговото детенце… Няма флаг, флагът е мушамата, постлана на майчината маса. Тя ни събира и изважда нас, посреща и изпраща. И търпи химикал, пластелин, тиксо и рисунка на дядовия мустак, който не се побира на лист хартия и преминава по покривката…

– Нека завършим с две рецепти – едно от твоите любими ястия и една рецепта за блясък в очите…

– Никой гост или свой не се изненадва вече, пристигне ли у дома, да види на масата пиле с картофи. Обичам да „изненадвам“ хората с подобно качество – непременно с мащерка от двора. Мъж ми ме черпи критика: „Все това ли ти е моженето?“ Не. Мога и блясък в очите. Когато обичам – блестя. Блестя и ей тъй нà, за да предавам заразителни искри – пу, дано да хващат! (смее се)

Наскоро на Макс му беше хрумнала хрумката да напише приказка със заглавие: “Детето, което искаше да остане по-дълго будно” Приказката е пред очите ти, Макс – ти просто записвай…

16.10.2010 г.

Автор: Мая Дългъчева